„Катана” (刀) е традиционно изработен японски меч, добил световна слава поради
своите неоспорими качества. Използван е от самурайската класа във феодална
Япония и затова е познат още като „самурайски меч”. Изработката на „катана” от
японски майстори продължава и в наши дни, въпреки че ерата на самураите отдавна
е отминала. Някои модерни версии на „катана” се произвеждат извън Япония по
нетрадиционни методи и от съвременни материали, което не ги прави по-малко опасни
от автентичните екземпляри. „Катана” е символ на „бушидо”, на японската култура и морал.
Производството
на мечове в Япония условно се дели на няколко специфични периода: „джокото” –
древни мечове (до 900 г. сл.Хр.), „кото” – стари мечове (900-1596 г.), „шинто”
– нови мечове (1596-1780 г.), „шиншинто” – най-нови мечове (1781-1876 г.),
„гендайто” – модерни мечове (1876-1945 г.) и „шинсакуто” – съвременни мечове
(1953 – до наши дни).
През 12 век
е първото засвидетелствано използване на думата „катана” в описанието на дълъг
меч, различен от дотогавашното „тачи”. Референциите към „учигатана” и
„цубагатана” изглежда обозначават различен от „тачи” клас мечове, вероятно
по-евтин вариант, направен за по-низши войни. Еволюцията на „тачи” в „катана”
започва по време на ранния „Муромачи” период (1337-1573 г.). Около 1400 г. се
появяват първите дълги мечове, подписани като „катана”. Това е в отговор на
новия метод, по който самураите носят своите мечове – т.нар. „катана стил” –
директно в пояса (obi) с режещия ръб на острието нагоре. Дотогава дългият меч
„тачи” се носи висящ на колан и прихванат със специални презрамки, а острието
му сочи надолу. Традиционно е прието подписът на майстора (mei), който е
гравиран в метала под дръжката, да е обърнат извън самурая. „Катана стилът” обаче обръща острието нагоре и така премества разположението на подписа навътре към тялото на боеца. Затова
майсторите започват да слагат своя подпис на обратната страна на острието, в
синхрон и с новата мода на носене, и с древната традиция - подписът да е извън самурая.
Популярността
на „катана” сред самураите и причините за новия стил на носене се коренят в
променените реалности на близкия бой от началото на 15 век. Бързото изтегляне
на „катана” от ножницата й (saya) е приоритет номер едно на бойците поради
специфичната японска обстановка, при която победата зависи предимно от бързината
на реакция и скоростта на движенията. Самураите развиват техниката да посичат
своя противник с едно движение на „катана” - комбинирано изваждането на меча от
ножницата и замах към противника. Цяло бойно изкуство – „йайджуцу” се заражда в
Япония в синхрон с „катана”. То учи самурая как да посича своя противник с едно
движение на меча по новия „катана стил”. „Йайджуцу” става важна част от
„бушидо” – пътят на война. „Тачи” от предходния период не позволява ефективно
постигане на сходен резултат при ваденето на меча, затова „катана” бързо набира
слава сред самураите.
Дължината
на остриетата на „катана” варира значително в хода на тяхната история. В края
на 14 и началото на 15 век, тенденцията е те да бъдат между 70 и 73 см. През
ранния 16 век дължината рязко пада до около 60 см. В края на века тя се връща
до нивото си от предходните епохи - около 73 см, и се запазва такава до
съвремието. В наши дни стандартната „катана” е дълга между 95 и 110 см, а
острието й – между 65 и 75 см.
„Катана”
често се носи от самурая в комплект с по-къс допълнителен меч, като „вакидзаши”
или „ко-катана”. В някои случаи изборът пада върху най-късия вариант „танто”.
Всички мечове, независимо от дължината им, са изработвани по еднотипен метод и
притежават сходна форма и дизайн. Когато даден самурай притежава „катана” и
някои от по-късите мечове с еквивалентни теми, произведени от един и същ
майстор, тогава двойката се нарича „дайшо”. „Дайшо” е символ на властта и
личната чест на самурая.
„Катана” е
основното оръжие на самурая в битка. Освен това, катана е първият избор за
дуелно оръжие на повечето японски бойци. Тренировките по владеене на меча също
акцентират предимно върху дългия меч. Въпреки това, акомпаниращите мечове
„вакидзаши”, „ко-катана” и „танто” се ползват в редица ситуации, когато
„катана” не може да бъде използвана. В повечето случаи при гостуване на
висшестоящ, самураят е принуден да остави „катана” на входа на сградата. Той
обаче никога не се разделя със своето „вакидзаши” – ритуалното самоубийство
„сепуко” (харакири) се извършва именно с „вакидзаши” или „танто”. Освен това, в
битка на закрито, по-късият меч е по-удачен избор от дългия, защото е
по-повратлив и боецът е по-маневрен с него. Някои известни самураи, като
Миамото Мусаши например, дори изграждат стил за бой с един къс и един дълъг меч
едновременно. Всички изброени примери показват, че традицията не е единствената
причина самураите да носят по два меча – в това има и ясно доловима практическа
нужда. А когато боецът притежава „дайшо”, той има самочувствието на по-заслужил
и извисен войн от останалите.
По време на
периода „Мейджи” Япония е модернизирана и самурайската класа постепенно запада,
докато накрая е напълно премахната. През 1876 г. едиктът „Хайторей” забранява
носенето на мечове на публични места. Изключение е направено само за бившите
Велики владетели „даймио”, както и за военните и полицейските части. Умелите
майстори-ковачи, притежаващи столетно родословие в своя занаят, изпадат в
голяма криза поради липсата на търсене на техните произведения. Изкуството за
направата на мечове запада, а майсторите се захващат с различни дейности, като
производството на инструменти и фермерска екипировка. Военните сблъсъци на
Япония срещу Русия и Корея в началото на 20 век водят до съживяване на интереса
към мечовете, но едва през периода „Шова” и Втората световна война те отново
започват да бъдат произвеждани в големи количества. Общоприето название на
японските мечове от 1875 до 1945 г. е „гунто” (военни мечове).
По време на
подготовката за Втората световна война военното израстване на Япония води до
нуждата всеки офицер да притежава меч. Традиционно произвежданите мечове все
още са популярни, но бавният процес при направата им не може да задоволи
изискванията на огромната японска армия. Привлечени са ковачи с малък или
никакъв опит в производството на мечове. В допълнение, запасите от
традиционната японска стомана „тамахагане”, използвана от векове за остриетата
на „катана”, са крайно недостатъчни за обема на продукцията. Това довежда до
използването на нови, съвременни типове стомана. Освен това, модерните
металургични технологии преобладават над ръчния труд – например машинната преса
и закаляването в масло изместват ръчното коване и водното закаляване. Процесът
довежда до направата на някои здрави и надеждни модерни мечове, но също така
сваля качеството на голямо количество от продукцията и мечовете губят някои от
качествата, характерни за „истинската” традиционна „катана”. Нетрадиционно
създадените мечове остават в историята със събирателното название „Шовато”, по
името на управлението на император Хирохито, наречен посмъртно Шова.
Императорът е виден привърженик на традиционните японски ценности и
възраждането на производството на мечове, макар и в такъв нетипичен вариант,
става с неговата подкрепа. След 1937 г. правителството започва да маркира
модерните мечове със специални щампи, за да бъдат различавани от традиционно
изработените. По време на Втората световна война на много антични остриета
„катана” са монтирани модерни дръжки и ножници, за да отговарят на военните
стандарти. В днешни дни в Япония „шовато” не се счита за традиционно направен
меч и подлежи на конфискация. Извън Япония, тези мечове се смятат за антики и
са обект на колекциониране.
Япония губи
Втората световна война. Между 1945 и 1953 г. тя е окупирана страна и там е
забранено производството на оръжия, в това число всички видове мечове. Много
„шовато” или антични „катана” са конфискувани, унищожени или откраднати от
военните на САЩ. Майсторите-оръжейници отново са изправени пред сериозна криза
и много от тях преустановяват своята дейност. След 1953 г. забраната за
производство на мечове е вдигната, но при много стриктни условия – ковачите
трябва да получат специален лиценз от правителството след петгодишно обучение
при доказан майстор. Само лицензираните оръжейници могат да произвеждат
традиционни японски мечове, наричани „нихонто”, но само до два меча месечно за
всеки отделен майстор. Всички новопроизведени мечове подлежат на незабавна регистрация
в японските служби.
Това е в
сила и до наши дни и е един от факторите, определящ високата цена на
автентичните традиционни японски мечове. Друг фактор е забраната за внос и
износ на мечове от Япония, която се заобикаля изключително трудно. Малкият брой
на произвежданите „нихонто” води до тяхното разпределение сред заслужили дейци
на японската и чуждестранната култура. Рядкост е „нихонто” да бъде обявен за
свободна продажба, а когато това се случи, цената обикновено варира между $5000
и $15 000 американски долари. Антични „катана” и такива с културно-значима
стойност са напълно забранени за продажба и съответно за износ от Япония, а
застрахователната им стойност най-общо се движи между $50 000 и $1 000 000
американски долари.
Популярността
на традиционните японски мечове и техният производствен дефицит довеждат до
направата на модерни „катана” от известни източни и западни оръжейници. Някои
майстори копират традиционния японски ръчен процес на създаване на „катана”,
дори произвеждат собствен вариант на японската стомана „тамахагане”. Други
използват достиженията на съвременната металургия и модерните стомани. Голяма
част от функционалните „катана”в света се произвеждат в Китай. Повечето
по-евтини „батъл реди” варианти са направени от чиста високовъглеродна стомана.
За определяне на въглеродното съдържание и съответно на свойствата на стоманата
се използва популярната класификация на АИСИ (AISI) – например при стоманите
1050, 1060 и 1095 първите две цифри (10) обозначават обикновена стомана, а
следващите две цифри (50,60,95) обозначават съдържанието на въглерод в стотни
от процента. Например АИСИ 1095 се чете като високовъглеродна стомана със
съдържание на въглерод в нея 0.95%. Количеството на въглерод в стоманата
определя твърдостта и якостта на бъдещото острие.
Приложението,
което ще има „катана”, зависи от типа стомана, която е използвана за направата
й. Обикновената високовъглеродна стомана е напълно подходяща за остриета, които
ще секат допустими от историческа гледна точка цели, без да бъдат подлагани на
допълнителен стрес. Цената на напълно функционален меч от АИСИ 1060 например
започва от около $150 и може да стигне $300 в зависимост от изработката,
производителя и т.н. Сплавните стомани като АИСИ 9260, АИСИ 5160 и
инструменталната Т10 са особено подходящ вариант за модерна „катана”, когато
издръжливостта и здравината са от първостепенно значение. Най-общо те са
по-устойчиви на щети от обикновените високовъглеродни стомани, но и цената им е
по-висока – една фукнционална АИСИ 9260 катана струва между $250 и $500. „Л-6
Байнит” и „ЦПМ-3В” са двете най-високотехнологичните стомани, които придават на
модерната „катана” ненадмината здравина и устойчивост на удари. Проблемът при
тях е високата им цена – около и над $4000, близо до тази на традиционната японска
„катана”.
Китай
доминира пазара на съвременните функционални „катана”, понякога нелогично
наричани „реплика” – това е по-скоро термин, който характеризира декоративен
орнамент, а не „живо” оръжие. Производството на съвременните „репродукции” е с
различно качество и мащаби - оръжията се правят както в големи фабрики, така и
в малки предприятия или пък в домовете на майстори с вековни семейни традиции в
бранша. Масовото производство на мечове бълва продукция с крайно разнородни
качества, резултат от използването на широка гама стомани и методи на
изработка. Това не бива да заблуждава желаещия да притежава „катана” – в Китай
се произвеждат както евтини сувенири и „реплика” за декорация, така и „батъл
реди” мечове, напълно функционални и годни за употреба в историческия контекст
на понятието. Хора от цял свят купуват хиляди „катана” всеки ден, с коренно
различни цели и мотивация. Сред най-общите причини са тренировките по източни
бойни изкуства, хобито на „сеченето в задния двор”, защитата на личния дом от въоръжени
нападения, актовете и пресъздаването на историческите пиеси и възстановки.
Колкото и екстравагантно да звучи, дори повлияната от филмовата индустрия
угроза от масов „зомби” апокалипсис кара хората да се запасяват с мечове.
Притежанието на „катана” е страст, която лесно се разпалва и трудно угасва.
Множество
експерти по бойни изкуства определят качествените съвременни репродукции на
„катана” като равностойни на традиционното японско „нихонто” във функционално
отношение, а в някои характеристики и като по-добри от него. Чарът на
истинската японска „катана” на стойност хиляди долари се изразява в трудността
на ръчното й производство, в детайлността по структурата на остриетата и
орнаментите и в древната култура, която самурайският меч представлява по
възможно най-добрия начин. За състезания по „тамешигири” (рязане) обаче, дори
видни японисти и експерти по японски оръжия използват модерни „катана”, за да
избегнат риска от недопустимото нараняване или унищожаване на „нихонто”.
Металургията на 21 век прави изделията от съвременна стомана все по-надеждни,
но все пак притежанието на автентична японска „катана” остава мечта за много
колекционери и специалисти по бойни изкуства поради символиката, която носи.
В наши дни
понятието „катана” най-общо дефинира двуръчен меч в японски стил, който е
средно извит и едностранно заточен. Дължината на острието стандартно е между 60
и 80 см, най-често около 70-73 см. Дръжката на меча варира между 22 и 33 см.
Освен с разположението на подписа на производителя „меи” (където го има),
„тачи” и „катана” могат да бъдат различени по относително по-голямата извивка
на първото оръжие. „Вакидзаши” и „ко-катана” пък са умалени варианти на
„катана” със сходна структура, външен вид и качества. Те са носени от самураите
като допълнително оръжие на места, където „катана” е трудна или невъзможна за
използване. Дължината им варира силно през вековете, но най-общо остриетата са
между 40 и 60 см, а дръжките между 13 и 26 см. „Танто” е японският кинжал
(кама), който е използван от японските самурайски съпруги като оръжие за
самозащита и „сепуко”. Понякога дори мъжете самураи използват „танто” вместо
„вакидзаши” като второ оръжие. Стандартната дължина на острието на „танто” е
около 20 см., а на дръжката – около 10 см. Японските оръжия са известни със
своята гъвкавост и ненадмината острота, ефектът от която е засилен поради
липсата на стоманени брони в японското средновековно общество.
Освен в
битки и двубои, самураите във феодална Япония използват „катана” в редовни
тренировки по владеене на меча. Дори в съвремието „катана” намира приложение в
модерните японски бойни изкуства като „батоджуцу”, „йайдо”, „кенджуцу”,
„шинкендо”, „кендо” и „айкидо”. Нищо не се е променило във функционалността на
меча от средновековието до наши дни – „катана” е опасно оръжие и неправилната
или невнимателна употреба може да доведе до сериозни травми или смърт. Затова
препоръчително е тренировките по владеене на „катана” да започват с дървен или
пластмасов меч – „бокен”, докато мечоносецът добие адекватност и практика. Едва
тогава може да се пристъпи към използването на т.нар. „живо” острие. Разбира
се, в 21 век много ентусиасти купуват „катана” за „сечене в задния двор”
(backyard cutting). Повечето смятат формалното „образование”, което дават
бойните изкуства, за ненужно или неефективно. Доколко в 21 век традиционното
бойно изкуство е нужно от функционална точка не е предмет на разглеждане.
Същественото е, че „катана” трябва да се използва с нужното внимание и
мечоносецът винаги трябва да има респект към оръжието, за да гради умения без
инциденти.
Японските
мечове, като всяко добре направено оръжие, искат минимална и редовна поддръжка.
Ако човек се грижи за своята „катана”, „вакидзаши” или „танто” съвестно, те
могат да му служат цял живот. Стоманата старее, но при правилна експлоатация е
напълно възможно мечът да се предава от поколение на поколение като семейна
реликва. Символиката и усещането, което носи притежанието на подобно оръжие, не
са загубени. Дори и в 21 век.
Няма коментари:
Публикуване на коментар